Мъртвият идва за любимата си – антология, съст. Людмил Димитров

Мъртвият идва за любимата си, пет словенски пиеси

Откъс

За книгата

Петте включени в сборника пиеси са представителни за словенската драматургия на ХХ век. Това са „Любов“ от Зофка Кведер (1901), „Поквара в долината на свети Флориан“ от Иван Цанкар (1907), „Случката в град Гога“ от Славко Грум (1930), „Мъртвият идва за любимата си“ от Светлана Макарович (1986), „А Леонардо?“ от Евалд Флисар (1992).

Първите две са написани, докато страната е австро-унгарска провинция, третата – в Кралство Югославия, четвъртата – по времето на СФРЮ и последната – през първата година на Словения като самостоятелна държава. Всички те попадат в дискурсната рамка модернизъм/постмодернизъм, по-точно между Belle Époque и сумрака на 90-те и могат да се четат глобално, като мегадрама в пет действия. Сюжетите им се основават върху ирационалното и инферналното, което ги приближава, макар и условно, към българската митологична, по-рядко наричана баладична драма – тенденция, започнала в периода на модернизма у нас и продължаваща до днес.


ПЕТЕР:

Ще тръгнем, мила, още тази нощ
и в този час по равнини, полета,
през долини, била и през води.
Четворен впряг коне отвън ни чака.

ЯЦИНТА:

Да тръгваме! – Заспя ли, ще танцувам
в съня си, мили… Място дали има
за двама ни?… Бих легнала на меко,
загледана във белите звезди,
как парещи във дланите ми падат.
Със дясната ръка ще те прегръщам,
а твойта дясна ще е в мойта лява.

ПЕТЕР:

Миг още… и коляно до коляно,
ръка в ръка и две сърца ведно!…


Книгата излиза с финансовата подкрепа на
Обществената агенция за книгата на Република Словения – JAK RS
и Фондация Трубар

Токата в до мажор – Антони Либера

Книгата с избрано „Токата в до мажор“ представя Антони Либера като автор на кратки литературни форми – новели, разкази, есета.

Високата езикова норма и богатият литературен фон в произведенията на Либера винаги са намигване към читателите с подготвен ум, с настроени на подходящата вълна сетива. Именно на тях сборникът предлага истински пир от животрептящи теми, ерудиция, препратки към творбите на известни писатели, както и солидна доза ирония и самоирония. Затова много страници от тази толкова сериозна като тематика книга будят искрен смях – поради деликатната, дистанцирана пародийност в представянето на героите. И как другояче да се реагира например на поведението на лишения от талант позьор, решил да посъбере малко джобни пари, като извади от дъното на швейцарското езеро монетите, които туристи от цял свят символично са хвърлили там?

Творбите, подбрани за настоящото издание от автора, разкриват емблематичните белези на цялото творчество на Антони Либера: богато съдържание, многозначни послания, сложна структура на словесния изказ, ерудирана игра с литературните конвенции.


През хубавите дни на късната пролет и ранната есен, когато прозорците на класните стаи и коридорите бяха отворени, звуците от инструментите, на които се упражняваха учениците, стигаха на стотина метра от училищната сграда. Това приличаше малко на настройването на оркестър преди концерт. Всеки инструмент провлачваше в самозабрава своята партия, без да се съобразява с другите и дори напук на тях, сякаш искаше да ги надвика. Понякога учениците свиреха някаква творба, но по-често само се упражняваха – гами, пасажи, фигури. Тук ридаеща цигулка, там тромпет и валдхорна, по-нататък фагот, на който пригласяха барабани или тимпани, а над цялата какофония се извисяваше перленият, накъсан глас на пианото. Въпреки че тази полифония не носеше радост за ушите, тя все пак будеше у слушателя, особено у вещия в музиката или свързания с музикалното училище, топли чувства и мисли, някаква странна смесица от мечта и надежда. Мечта за перфектност, надежда за признание. Понеже в монолозите на всеки от инструментите се улавяше амбиция и копнеж за съвършенство. Долавяше се очакване тази неуморна подготовка да даде плодове: кариера, блясък, слава.


Изданието е публикувано с подкрепата на Програмата за преводи ©POLAND и Полския институт в София

This book has been published with the support of the ©POLAND Translation Program and the Library of the Polish Institute in Sofia


Антони ЛибераАнтони Либера (р. 1949, Варшава) е полски писател, литературен критик, режисьор, познавач на творчеството на Самюъл Бекет (превел го е почти целия, дори е написал книга със заглавие „Годо и неговата сянка“). Претворява също Уилям Шекспир („Макбет“, „Римски трагедии“), Оскар Уайлд, Софокъл („Антигона“, „Едип цар“), стихове на Фридрих Хьолдерлин и Константинос Кавафис („Итака“). С две думи – ренесансова личност. Не без основание е смятан за един от най-интелектуалните съвременни полски творци в областта на изящната словесност.

Автор е на разкази, повести, есета и романа „Мадам“ (1989), обект на непрестанен интерес в Полша и чужбина (за 21 години – 21 преводни издания на различни езици; българското е на ИК „Труд“ от 2020). Книгата е отличена с няколко литературни награди и попада в списъка на Полското радио и Института на книгата със 100-те най-добри полски заглавия на столетието след възстановяване на независимостта на Полша през 1918 г.

Блуграс – Петър Тушков

Блуграс, разкази и новела от Петър Тушков

Откъс

За книгата

„Блуграс“ е сборник с разкази, в които реалността, един от най-енигматичните „текстове“ в човешката вселена, получава прочита, който заслужава: с други думи тя, независимо дали е позната, странна или алтернативна, нито за миг не е представена на читателя като нещо едноизмерно и лишено от скрити пластове. Или пък банално. Петър Тушков пише не като разказвач на анекдоти, а като изследовател на вътрешните и външните граници на човешкото. Резултатът са единадесет разказа и една новела, дванадесет модела на миналото, настоящето и бъдещето, където оригинални идеи и ясен, красив език изграждат редкия обект, наречен истински добра литература.

Владимир Полеганов

Животните излизаха едно по едно по едно през обраслия портал на училището и нищо не можеше да ги спре. Движеха се в редица. Пръв беше носорогът, следваха го двете африкански степни слончета. Тримата преминаха в галоп – компактна група решени на всичко бегълци, символ на единомислието.

Из избуялата трева зад тях се мяркаха сенките на рис, няколко чифта заешки уши, а една сърна бе спряла на напуканата алея до пропускателния пункт на пазача и с изпружен преден крак разрошваше забързано с нос опашката си. После сянката на риса или пък собствената ѝ сянка на топлия асфалт под нея я накараха да подскочи и да се затича след водачите на преселението.

Не нищо – никой не искаше да ги спре.

Из „Един милион години ваканция“

Съдържание

Чудовището
Магьосникът на фараона
Отдел „З“
Кино
Луната брои останалите зелени листа
Майки и бащи
Неботичник
Блуграс
Фу Ми
Един милион години ваканция
Красивата гайша
Вазев, 1887 (новела)

 


Петър ТушковПетър Тушков, роден 1977 год. в София. Писател, преводач и редактор. Автор на романа „Отдел „И“ (отличен на трето място в категорията Любима книга за 2015 г.  в Национални фантастични награди 2016). Сборникът „Блуграс“ е втората му книга.

Мопсът на Вазов, от Владислав Христов

Откъс

За книгата

„Мопсът на Вазов“ е книга, която разкрива необичайната чувствителност на един съвременен човек, рефлектиращ болезнено върху случващото се в света около нас и в света вътре в нас. По този начин тя препотвърждава предназначението на самата литература: да умиротворява, да облагородява, да бъде пътеводител в духовния ни живот. Едно от най-приносните постижения на сборника е в заявената богата литературна култура на автора (с неизбежните реминисценции, алюзии и паралели от наши и чужди автори и произведения), както и надграждането на българската повествователна традиция, водеща началото си още от кратката публицистична проза на Ботев.

проф. д-р Людмил Димитров

Няма съмнение, че кратката проза е най-трудната за овладяване литературна форма. В текстове си Владислав Христов съумява да открие както точната дума, така и най-сгъстения сюжет. Поантите са изненадващи и често преобръщат изцяло перспективата на повествованието. „Мопсът на Вазов“ представя автора като писател с усет за социално значими проблеми. Това пък е обяснимо с факта, че Владислав е автор и на безкомпромисна публицистика. В този сборник обаче той е прибегнал към художествена интерпретация на темите, които го вълнуват. На места това са житейски случки, ситуации и истории, другаде – басни, но във всички случаи го е занимавал конкретен обществен проблем.

Христо Карастоянов


Книгата е финансирана от Община Пловдив по Компонент 4
„Произведения на пловдивски писатели
и важни за града издания“


Владислав ХристовВладислав Христов е роден през 1976 г. в Шумен. Живее и работи като журналист и фотограф в София. Носител е на отличия от конкурси за хайку, поезия и кратки прози. Три поредни години е в класацията на 100-те най-креативни хайку автори в Европа. Член e на The Haiku Foundation. Негови хайку са публикувани в изданията на Американската хайку асоциация Frogpond, Световния хайку клуб World Haiku Review и др. През 2016 г. хайку на Владислав Христов влизат в обучителната програма на университета „Кумамото“, Япония. Съставител е на първия учебник по хайку на български „Основи на хайку”. Текстовете му са превеждани на 17 езика. Издадени книги: „Снимки на деца“ (кратки прози, 2010), „Енсо“ (поезия, 2012), „Фи“ (поезия, 2013), „Германии“ (поезия, 2014), „Обратно броене“ (поезия, 2016), „Продължаваме напред“ (публицистика, 2017), „Germanii“ (поезия, немско издание, 2018), „Комореби“ (поезия, 2019), „Писма до Лазар“ (поезия, 2019).

Драскотини – Драшко Сикимич

Откъс

За книгата

„Като се събудих бях Бог.“ Стиховете в тази книга драскат като камъче в обувката на читателя. Убиват, карат го да се събуе и да продължи бос към морето. Поантите им изискват предпазен колан. Турбулентните зони са във всяка поема и ако притихнеш и добре се заслушаш, ще чуеш как раните им „капят по антрето“. Едно е ясно: Сикимич е ловец на богове. И също както боговете напускат света, който са създали, така и той незабележимо се оттегля, тронът на поета остава празен, и книгата му се завърта в ръцете ни, като вселена. “Като се събудих бях човек.“

Рене Карабаш 

Драшко Сикимич ни хваща за ръката и гърлото, за да ни преведе през барут и каменни отломки, но не тези на военна Босна, а на психичното бойно поле, осеяно с останките на вътрешни конфликти. Едно от предизвикателствата в превода на тази поезия е улавянето на метафорите на меланхолията, травматизма и уязвимостта зад виртуозното използване на езика като дискурс – не само през думите, но най-вече през ритъма и междуредията.

Калина Йорданова

Поезията на Драшко Сикимич много прилича на мястото, където е създавана – прашна балканска меланхолия посред накъсания дъх на новото време. Но тази меланхолия не носи тъга, а чувството, че си у дома. С всички разностранни, разнополюсни аспекти на това усещане. Домът като място, в което копнееш неистово да се завърнеш, и от което болезнено търсиш пътища навън, защото и зрелите тревоги на настоящето, и детинското щастие на миналото, и сладката неопределеност на бъдещето те задушават еднакво. И също толкова неудържимо те привличат. Стиховете на Сикимич са наглед кратки, накъсани и бързи – като автоматични откоси, които отварят процепи в душата, през които светлината да премине и намери най-точно съответстващия ѝ мрак, който да я подчертае. Но на Балканите обикновено нищо не се движи със скоростта, видима за непривикналото външно око, а секундите понякога траят векове.

Цветозар Цаков


Драшко СикимичДрашко Сикимич е роден на 22 март 1984 г. в Любине, Босна и Херцеговина, където живее и понастоящем. Периода на войната по време на разпада на бивша Югославия прекарва в родния си град. Има издадени три стихосбирки и два романа. Първата му поетична книга „Хартиени топчета“ излиза през 2016, следващите две – „Драскотини“ и „Костите ми хапят“ – съответно през 2017 и 2018 г.

За творчеството си казва, че думите му идват лесно, защото е изпълнен с въодушевление от самия факт, че пише. Нужно е да забравиш, че си писател, за да си истински такъв, продължава Сикимич. И добавя, че това, което наричаме стил, е просто музика, която сме в състояние да чуем. Мисли, че поне веднъж е уловил щастието, но това се е случило прекалено бързо, за да се запише и изгледа наново.

През 2019 г. Сикимич е сред водещите писатели в надпреварата за литературната награда НИН.

Култ – Любко Дереш

Култ, роман от Любко Дереш

Откъс

 

За книгата

В едно затънтено градче в Карпатите пристига младият учител-стажант по биология Юрко Банзай. Той е почитател на ъндърграунд културата, халюциногенните гъби, Джими Хендрикс и леките наркотици. В училището е привлечен от срамежливата ученичка Дарця Борхес – аутсайдерка в училищното общество и тормозена от посредствените си съученици. Учебната година тече монотонно и без особени сътресения, Юрко е потънал в мисли за Дарця Борхес, когато в градчето започват да се случват необичайни неща и странни аномалии – изчезват хора, грипна епидемия обхваща гимназията, изпразват се класните стаи, Юрко и Дарця сънуват всяка нощ странни сънища и реалността се размива.


Нощта, в която на Банзай му се присъни последният осъзнат сън за Библиотеката, той неочаквано се събуди посред нощ. Отметна одеялото и тънкия китеник и погледна навън. Уличката беше потопена в ефирен студ и фина лунна светлина. Около луната се беше образувало бледо, отразяващо хало, което вещаеше нещастие.

Той погледна надолу. Сърцето рязко го прободе и заби учестено. На покрития със скреж тротоар стоеше Корий, извил глава, и гледаше към небето. Изведнъж погледът на мъжа се премести от звездите към прозореца, където се белееше лицето на Юрко. Очите му почти физически се впиха в него с извитите си нокти. Студентът облиза устни. Под слънчевия му сплит гореше огън.

Корий бавно се откъсна от асфалта и се понесе нагоре във въздуха направо към прозореца му. Изглежда, около мъжа тъмнината се сгъстяваше и го обличаше в черно расо. Виждаше се как устните му се движат и мълвят думи, които не се чуват. Той се изравни със студента и хищно го погледна в очите. Банзай усети как мускулите му се превръщат във влажно дървесно влакно. Парализира се.


This book has been published with the support of the Translate Ukraine Translation Program

Изданието се публикува с подкрепата на Програмата за литературни преводи “Translate Ukraine”


Любко ДерешЛюбко Дереш (1984, Пустомити) е един от най-оригиналните съвременни украински автори, който се сдобива с известност и писателска слава още преди да навърши пълнолетие. Дебютният му роман „Култ“ (2001) за кратко време става наистина „култов“ в Украйна. Често творчеството на Любко Дереш се възприема за обобщаващо тенденциите в украинската литература от 90-те години на XX век. Докато следва в Икономическия факултет на Лвовския университет, той публикува още три романа „Поклонниците на гущера“ (2002), „Архе“ (2004), „Намерение!“ (2006). Участва в множество литературни форуми и фестивали в Украйна и по света, произведенията му са отличени с награди и са преведени на много европейски езици, сред които френски, немски, италиански, полски и др.

Вкусовете на живота – Марио Леви

Откъс

За книгата

Във „Вкусовете на живота“ (2013) героини са майките, лелите, бабите… Голяма част от действието се развива в кухнята, с аромати и вкусове, но смесени с вкусовете на живота, понеже идват от историята и културното наследство. Атрактивен, емоционален роман, следващ стъпките на „Истанбул беше една приказка“. Марио Леви тръгва на ново пътешествие, проследявайки историята чрез ястията на предците, мигрирали от Иберия в Османските земи през XV век. Авторът не се колебае да даде и рецепти. Защото е готвил тези ястия многократно и ги е споделял с близките си така, както ги е научил от баба си. И тук пътят води в дълбините на османската кухня. Това обаче не е готварска книга, по-скоро напомня на семеен албум. Истории, спомени и легенди се разказват в тъжно-хумористичен стил, също както самият живот. Във „Вкусовете на живота“ авторът ни кара да осъзнаем простичката истина, че храната е важен инструмент за изграждане на културата и пренасянето ѝ за бъдещите поколения. И да се замислим създава ли се социална памет чрез споделяне на радости, щастие, болка и тъга извън семейната трапеза?


Не мога да изкажа с думи колко се развълнувах, докато четях написаното от вас. Върнахте ме към отминали места и мигове, които смятах, че съм забравил. Казвам, смятах ги за забравени, но както знаете, човек никога не може напълно да изтрие преживяното от паметта си. Само понякога избира да не помни. Неволно или нарочно. Съзнателно или несъзнателно. За да се избави от проклятието на миналото. И да се предпази. Добре сте направили, че сте писали. Но защо сте се задоволили само с толкова? Тетрадките, които притежавате, ме подтикват да ви кажа, че с още малко труд щяхте да напишете роман. Писането на книги не е единственото смислено занимание, разбира се. Съществува самият живот, историята на сърцата ни. Онова, което сме научили от нашите битки, нашепващи, че някои загуби могат да станат победи. Имаме и съвест. И стремеж да опознаем самите себе си. Нима това не ни напомня, че има толкова много смърти, животи и спомени, които не бива да забравяме! Тъгата по местата, от които сме се откъснали, раните от завръщането ни към себе си…


Книгата излиза с финансовата подкрепа на “Проект за поощряване на турската култура, изкуство и литературни произведения за публикуване на езици, различни от турския” (TEDA) към Министерството на културата и туризма на Република Турция

TEDA


Марио ЛевиМарио Леви (р. 1957, Истанбул) завършва гимназиално образование в колежа „Сен Мишел“ и следва френски език и литература в Истанбулския университет. Започва да пише през 70-те години, а първите му публикации датират от 1984 г. в периодични издания като „Джумхуриет“, „Аргос“, „Гергедан“. Първата му книга „Жак Брел – самотникът“ (1986) е романизирана биография на известния певец, базирана върху дипломната работа на Леви. През 1990 г. следва сборникът с разкази „Недостъпният град“, за който е удостоен с наградата за разказ „Халдун Танер“. На следващата година е издадена втората му книга с разкази „Мадам Флоридис може да не се завърне“. Година по-късно излиза първият му роман „Най-хубавата ни любовна история“. През 2000 г. печели наградата за роман „Юнус Нади“. „Вкусовете на живота“ (2013) е шестият роман на Марио Леви, познат на българските читатели с „Къде бяхте, когато падна мрак“, „Истанбул беше една приказка“ и „Кварталът на погрешните избори“. Понастоящем авторът съчетава писателската си дейност с преподавателска работа във факултета „Връзки с обществеността“ на университета „Йедитепе“.

Черните обувки – Десислава Неделчева

Черните обувки, от Десислава Неделчева

Откъс

За книгата

„Тази книга е твърде лична. Думите в нея са така сгъстени от напрежение, че една да махнеш или да добавиш, ще стане късо и ще изпепели преживявания свят. Авторката на думите е поетеса и макар че тази книга е в проза, за нея дори интервалите между редовете продължават да са от значение.

Тази книга е като айсберг – на повърхността, тоест изказаното в нея е много по-малката част. Далеч по-голяма е частта на премълчаното, задрасканото, отхвърленото. А премълчаното понякога е премълчаване, друг път е забрава. Забравата – веднъж поради маловажност, друг път поради травмираща свръхважност.

„Щастлива и тъжна“ е другото име на тази книга. Ин и ян, бялото и черното се борят в душата на героинята, преливат едно в друго, едното расте, другото намалява, после обратното и така до безкрай. По-точно – докато героинята съзрее.

На тази книга ѝ е забранено да обяснява, да посочва в прав текст нещата, да ги клейми и анализира. Може само да бъдат влюбени – и героинята, и тази книга – в това или в онова момче, в тази или в онази част от живота и в цялата литература…“

Чавдар Ценов


Вече два часа държа в ръце този Калашников под палещото слънце.

Трябва да стоя на пост между 14 и 16 часа пред паметника в центъра на Националния пионерски комплекс в Ястребино. Даваме караул от признателност към загиналите.

Пети за шести клас съм, на 12 години, и автоматът страшно ми тежи, всеки момент ще го изпусна, но това е така, защото съм много слаба.

В четвърти и пети клас бях отряден председател на класа, казвахме се отряд „Митко Палаузов“, а сега явно ме готвят за дружинен председател на цялото училище. Затова ме изпратиха за един месец в този пионерски лагер за активисти.


Книгата се публикува с финансовата подкрепа
на Община Варна чрез фонд „Култура“

Приготвяне на багажа за път – Мартин Петков

Приготвяне на багажа за път, от Мартин Петков

Откъс

За книгата

Още с първите стихове усетих, че авторът е от моята кръвна група – той гледа на света през сатирична призма. Без да се прави на интересен с ефектни постмодерни трикове, този поет пише за обикновените неща от живота и го прави с намигване, с усмивка.

Михаил Вешим

Отдавна не бях срещал такава поетична позиция. Както ми сподели преди време един друг млад поет: „Страшно ми липсва днес социална идея!“.

Владо Любенов


Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на
Министерството на културата


Мартин ПетковМартин Петков е роден през 1976 г. в София. Работи като юрист. Пише поезия и проза. Автор е на книгите „Те не вярват в приказки“ (2008), „Някога бяхме богове“ (2016) и „Светът е само начало“ (2018). През 1998 г. излиза дебютната му стихосбирка „Сателитни антени“, а в следващите години публикува стихове в сп. „Пламък“, сп. „Понеделник“, „Капитал Light“ и др. Негови стихотворения са част от сборници и алманаси със съвременна българска поезия, включително „Славейкови празници на поезията“ – 2006 и 2007 г.

Повече за Мартин Петков на martinpetkov.eu.

Насън и наяве – Роман Кисьов

Корица на книгата с поетична проза Насън и наяве

Откъс

 

За книгата

Книгата „Насън и наяве“ съдържа 92 кратки истории в хибридния жанр поетична проза, като някъде прозата преобладава, другаде поетичният заряд в текстовете е по-силен. Някои от историите противопоставят, други – обратно, преливат и размиват границите между реалността на съня и реалността на явето (явното), като (някъде) чрез парадоксални или дори абсурдни наглед ситуации, картини и образи загатват екзистенциални проблеми от човешкото битие, с повече внимание върху етическото напрежение или конфликти, включително от областта на идентичността и на творчеството…
В тази книга надграждам и доразвивам някои теми, идеи и послания, заложени в предходни мои книги, но различното и главното тук е хибридността – и като жанр (форма), и като съдържание – хибридност на състояния, образи, ситуации, времена и светове, хибридност между недоизказаното и категоричното, между „нормалността“ и „лудостта“, обичайното и необикновеното, между поезията и прозата (буквално и символично), детайла и обобщението, скритото (тайното) и явното (ясното), загадката и откровението, светлината и сянката, между „тук“ и „отвъд“, живот и смърт, между живота „насън“ и живота „наяве“.

Р. К.

В новия си сборник с прозаични (но не само) миниатюри Роман Кисьов е постигнал изчистения минимализъм на мъдреца, без обаче да се отказва от дарбата си на поет и художник, който с няколко щриха може да сътворява не само картини, но и цели светове. Това е поредната книга на Роман, в която той споделя натрупаните прозрения, духовен опит и мъдрост и отива далеч отвъд изкусното, красиво и прелъстително боравене с думите. Текстовете чудесно се допълват от рисунките на автора, който е и изявен художник. „Насън и наяве“ е зряла и силна творба, ново стъпало в израстването на писател, който вече отдавна си е спечелил заслужено място сред водещите съвременни български творци, чиито произведения са популярни не само у нас, но и извън границите на страната ни.

Петър Чухов

За мен фокусът в „Насън и наяве“ е тъкмо съюзът „и“. Той е широката ничия земя между старозаветното и новозаветното, между приказното и съвременното, между митическото и достоверното. И, разбира се, тук Бог всъщност е творчеството, радостта и тегобата на артистичната мисия, нейната самота и доблест. И понеже сънищата размиват реалността, бих отбелязал още една юнгианска емблема – Сянката. У Роман тя е от думи. Или кървѝ. Изобщо, тук винаги имаме някакво напрежение между противоположности, което стихотворението в проза не снема, камо ли да избира едната страна. Дори авторът да е посочил или подсказал какво лично той избира, напрежението е загадка, която расте.

Марин Бодаков


Снимка на Роман Кисьов

Роман Кисьов (р. 1962, Казанлък) e oтраснал в Русе. Завършил е Художествената гимназия в родния си град и Националната художествена академия в София, специалност живопис, в класа на акад. Светлин Русев. Твори в две направления – поезията и изобразителното изкуство. Негови стихове са превеждани и публикувани на английски, френски, италиански, руски, румънски, нидерландски, датски, гръцки, турски, сръбски, хърватски, македонски, албански, арменски, грузински, китайски, иврит, арабски, хинди и бенгали. Участвал е в престижни международни фестивали на световната поезия. През 1995 г. получава Националната награда за поезия на ДИ „Христо Г. Данов“, Пловдив (за книгата „Вратите на рая“). През същата година му е присъдена и Наградата за култура и изкуство „Сексагинта приста“ – Русе.