Култ – Любко Дереш

Култ, роман от Любко Дереш

Откъс

 

За книгата

В едно затънтено градче в Карпатите пристига младият учител-стажант по биология Юрко Банзай. Той е почитател на ъндърграунд културата, халюциногенните гъби, Джими Хендрикс и леките наркотици. В училището е привлечен от срамежливата ученичка Дарця Борхес – аутсайдерка в училищното общество и тормозена от посредствените си съученици. Учебната година тече монотонно и без особени сътресения, Юрко е потънал в мисли за Дарця Борхес, когато в градчето започват да се случват необичайни неща и странни аномалии – изчезват хора, грипна епидемия обхваща гимназията, изпразват се класните стаи, Юрко и Дарця сънуват всяка нощ странни сънища и реалността се размива.


Нощта, в която на Банзай му се присъни последният осъзнат сън за Библиотеката, той неочаквано се събуди посред нощ. Отметна одеялото и тънкия китеник и погледна навън. Уличката беше потопена в ефирен студ и фина лунна светлина. Около луната се беше образувало бледо, отразяващо хало, което вещаеше нещастие.

Той погледна надолу. Сърцето рязко го прободе и заби учестено. На покрития със скреж тротоар стоеше Корий, извил глава, и гледаше към небето. Изведнъж погледът на мъжа се премести от звездите към прозореца, където се белееше лицето на Юрко. Очите му почти физически се впиха в него с извитите си нокти. Студентът облиза устни. Под слънчевия му сплит гореше огън.

Корий бавно се откъсна от асфалта и се понесе нагоре във въздуха направо към прозореца му. Изглежда, около мъжа тъмнината се сгъстяваше и го обличаше в черно расо. Виждаше се как устните му се движат и мълвят думи, които не се чуват. Той се изравни със студента и хищно го погледна в очите. Банзай усети как мускулите му се превръщат във влажно дървесно влакно. Парализира се.


This book has been published with the support of the Translate Ukraine Translation Program

Изданието се публикува с подкрепата на Програмата за литературни преводи “Translate Ukraine”


Любко ДерешЛюбко Дереш (1984, Пустомити) е един от най-оригиналните съвременни украински автори, който се сдобива с известност и писателска слава още преди да навърши пълнолетие. Дебютният му роман „Култ“ (2001) за кратко време става наистина „култов“ в Украйна. Често творчеството на Любко Дереш се възприема за обобщаващо тенденциите в украинската литература от 90-те години на XX век. Докато следва в Икономическия факултет на Лвовския университет, той публикува още три романа „Поклонниците на гущера“ (2002), „Архе“ (2004), „Намерение!“ (2006). Участва в множество литературни форуми и фестивали в Украйна и по света, произведенията му са отличени с награди и са преведени на много европейски езици, сред които френски, немски, италиански, полски и др.

Вкусовете на живота – Марио Леви

Откъс

За книгата

Във „Вкусовете на живота“ (2013) героини са майките, лелите, бабите… Голяма част от действието се развива в кухнята, с аромати и вкусове, но смесени с вкусовете на живота, понеже идват от историята и културното наследство. Атрактивен, емоционален роман, следващ стъпките на „Истанбул беше една приказка“. Марио Леви тръгва на ново пътешествие, проследявайки историята чрез ястията на предците, мигрирали от Иберия в Османските земи през XV век. Авторът не се колебае да даде и рецепти. Защото е готвил тези ястия многократно и ги е споделял с близките си така, както ги е научил от баба си. И тук пътят води в дълбините на османската кухня. Това обаче не е готварска книга, по-скоро напомня на семеен албум. Истории, спомени и легенди се разказват в тъжно-хумористичен стил, също както самият живот. Във „Вкусовете на живота“ авторът ни кара да осъзнаем простичката истина, че храната е важен инструмент за изграждане на културата и пренасянето ѝ за бъдещите поколения. И да се замислим създава ли се социална памет чрез споделяне на радости, щастие, болка и тъга извън семейната трапеза?


Не мога да изкажа с думи колко се развълнувах, докато четях написаното от вас. Върнахте ме към отминали места и мигове, които смятах, че съм забравил. Казвам, смятах ги за забравени, но както знаете, човек никога не може напълно да изтрие преживяното от паметта си. Само понякога избира да не помни. Неволно или нарочно. Съзнателно или несъзнателно. За да се избави от проклятието на миналото. И да се предпази. Добре сте направили, че сте писали. Но защо сте се задоволили само с толкова? Тетрадките, които притежавате, ме подтикват да ви кажа, че с още малко труд щяхте да напишете роман. Писането на книги не е единственото смислено занимание, разбира се. Съществува самият живот, историята на сърцата ни. Онова, което сме научили от нашите битки, нашепващи, че някои загуби могат да станат победи. Имаме и съвест. И стремеж да опознаем самите себе си. Нима това не ни напомня, че има толкова много смърти, животи и спомени, които не бива да забравяме! Тъгата по местата, от които сме се откъснали, раните от завръщането ни към себе си…


Книгата излиза с финансовата подкрепа на “Проект за поощряване на турската култура, изкуство и литературни произведения за публикуване на езици, различни от турския” (TEDA) към Министерството на културата и туризма на Република Турция

TEDA


Марио ЛевиМарио Леви (р. 1957, Истанбул) завършва гимназиално образование в колежа „Сен Мишел“ и следва френски език и литература в Истанбулския университет. Започва да пише през 70-те години, а първите му публикации датират от 1984 г. в периодични издания като „Джумхуриет“, „Аргос“, „Гергедан“. Първата му книга „Жак Брел – самотникът“ (1986) е романизирана биография на известния певец, базирана върху дипломната работа на Леви. През 1990 г. следва сборникът с разкази „Недостъпният град“, за който е удостоен с наградата за разказ „Халдун Танер“. На следващата година е издадена втората му книга с разкази „Мадам Флоридис може да не се завърне“. Година по-късно излиза първият му роман „Най-хубавата ни любовна история“. През 2000 г. печели наградата за роман „Юнус Нади“. „Вкусовете на живота“ (2013) е шестият роман на Марио Леви, познат на българските читатели с „Къде бяхте, когато падна мрак“, „Истанбул беше една приказка“ и „Кварталът на погрешните избори“. Понастоящем авторът съчетава писателската си дейност с преподавателска работа във факултета „Връзки с обществеността“ на университета „Йедитепе“.

Черните обувки – Десислава Неделчева

Черните обувки, от Десислава Неделчева

Откъс

За книгата

„Тази книга е твърде лична. Думите в нея са така сгъстени от напрежение, че една да махнеш или да добавиш, ще стане късо и ще изпепели преживявания свят. Авторката на думите е поетеса и макар че тази книга е в проза, за нея дори интервалите между редовете продължават да са от значение.

Тази книга е като айсберг – на повърхността, тоест изказаното в нея е много по-малката част. Далеч по-голяма е частта на премълчаното, задрасканото, отхвърленото. А премълчаното понякога е премълчаване, друг път е забрава. Забравата – веднъж поради маловажност, друг път поради травмираща свръхважност.

„Щастлива и тъжна“ е другото име на тази книга. Ин и ян, бялото и черното се борят в душата на героинята, преливат едно в друго, едното расте, другото намалява, после обратното и така до безкрай. По-точно – докато героинята съзрее.

На тази книга ѝ е забранено да обяснява, да посочва в прав текст нещата, да ги клейми и анализира. Може само да бъдат влюбени – и героинята, и тази книга – в това или в онова момче, в тази или в онази част от живота и в цялата литература…“

Чавдар Ценов


Вече два часа държа в ръце този Калашников под палещото слънце.

Трябва да стоя на пост между 14 и 16 часа пред паметника в центъра на Националния пионерски комплекс в Ястребино. Даваме караул от признателност към загиналите.

Пети за шести клас съм, на 12 години, и автоматът страшно ми тежи, всеки момент ще го изпусна, но това е така, защото съм много слаба.

В четвърти и пети клас бях отряден председател на класа, казвахме се отряд „Митко Палаузов“, а сега явно ме готвят за дружинен председател на цялото училище. Затова ме изпратиха за един месец в този пионерски лагер за активисти.


Книгата се публикува с финансовата подкрепа
на Община Варна чрез фонд „Култура“

Приготвяне на багажа за път – Мартин Петков

Приготвяне на багажа за път, от Мартин Петков

Откъс

За книгата

Още с първите стихове усетих, че авторът е от моята кръвна група – той гледа на света през сатирична призма. Без да се прави на интересен с ефектни постмодерни трикове, този поет пише за обикновените неща от живота и го прави с намигване, с усмивка.

Михаил Вешим

Отдавна не бях срещал такава поетична позиция. Както ми сподели преди време един друг млад поет: „Страшно ми липсва днес социална идея!“.

Владо Любенов


Изданието е реализирано с финансовата подкрепа на
Министерството на културата


Мартин ПетковМартин Петков е роден през 1976 г. в София. Работи като юрист. Пише поезия и проза. Автор е на книгите „Те не вярват в приказки“ (2008), „Някога бяхме богове“ (2016) и „Светът е само начало“ (2018). През 1998 г. излиза дебютната му стихосбирка „Сателитни антени“, а в следващите години публикува стихове в сп. „Пламък“, сп. „Понеделник“, „Капитал Light“ и др. Негови стихотворения са част от сборници и алманаси със съвременна българска поезия, включително „Славейкови празници на поезията“ – 2006 и 2007 г.

Повече за Мартин Петков на martinpetkov.eu.

Насън и наяве – Роман Кисьов

Корица на книгата с поетична проза Насън и наяве

Откъс

 

За книгата

Книгата „Насън и наяве“ съдържа 92 кратки истории в хибридния жанр поетична проза, като някъде прозата преобладава, другаде поетичният заряд в текстовете е по-силен. Някои от историите противопоставят, други – обратно, преливат и размиват границите между реалността на съня и реалността на явето (явното), като (някъде) чрез парадоксални или дори абсурдни наглед ситуации, картини и образи загатват екзистенциални проблеми от човешкото битие, с повече внимание върху етическото напрежение или конфликти, включително от областта на идентичността и на творчеството…
В тази книга надграждам и доразвивам някои теми, идеи и послания, заложени в предходни мои книги, но различното и главното тук е хибридността – и като жанр (форма), и като съдържание – хибридност на състояния, образи, ситуации, времена и светове, хибридност между недоизказаното и категоричното, между „нормалността“ и „лудостта“, обичайното и необикновеното, между поезията и прозата (буквално и символично), детайла и обобщението, скритото (тайното) и явното (ясното), загадката и откровението, светлината и сянката, между „тук“ и „отвъд“, живот и смърт, между живота „насън“ и живота „наяве“.

Р. К.

В новия си сборник с прозаични (но не само) миниатюри Роман Кисьов е постигнал изчистения минимализъм на мъдреца, без обаче да се отказва от дарбата си на поет и художник, който с няколко щриха може да сътворява не само картини, но и цели светове. Това е поредната книга на Роман, в която той споделя натрупаните прозрения, духовен опит и мъдрост и отива далеч отвъд изкусното, красиво и прелъстително боравене с думите. Текстовете чудесно се допълват от рисунките на автора, който е и изявен художник. „Насън и наяве“ е зряла и силна творба, ново стъпало в израстването на писател, който вече отдавна си е спечелил заслужено място сред водещите съвременни български творци, чиито произведения са популярни не само у нас, но и извън границите на страната ни.

Петър Чухов

За мен фокусът в „Насън и наяве“ е тъкмо съюзът „и“. Той е широката ничия земя между старозаветното и новозаветното, между приказното и съвременното, между митическото и достоверното. И, разбира се, тук Бог всъщност е творчеството, радостта и тегобата на артистичната мисия, нейната самота и доблест. И понеже сънищата размиват реалността, бих отбелязал още една юнгианска емблема – Сянката. У Роман тя е от думи. Или кървѝ. Изобщо, тук винаги имаме някакво напрежение между противоположности, което стихотворението в проза не снема, камо ли да избира едната страна. Дори авторът да е посочил или подсказал какво лично той избира, напрежението е загадка, която расте.

Марин Бодаков


Снимка на Роман Кисьов

Роман Кисьов (р. 1962, Казанлък) e oтраснал в Русе. Завършил е Художествената гимназия в родния си град и Националната художествена академия в София, специалност живопис, в класа на акад. Светлин Русев. Твори в две направления – поезията и изобразителното изкуство. Негови стихове са превеждани и публикувани на английски, френски, италиански, руски, румънски, нидерландски, датски, гръцки, турски, сръбски, хърватски, македонски, албански, арменски, грузински, китайски, иврит, арабски, хинди и бенгали. Участвал е в престижни международни фестивали на световната поезия. През 1995 г. получава Националната награда за поезия на ДИ „Христо Г. Данов“, Пловдив (за книгата „Вратите на рая“). През същата година му е присъдена и Наградата за култура и изкуство „Сексагинта приста“ – Русе.

Завръщане в „Зелената котка“ – Сибин Майналовски

Корица на фентъзи романа Завръщане в "Зелената котка"

Откъс

 

За книгата

 

Качествена проза, увлекателно разказани истории, забавни моменти, луди герои и свежи приключения – всичкото това написано от сърце и душа с безапелационно писателско майсторство. Несъмнено почеркът е на Сибин Майналовски, а тази класна литература в ръцете ви са разкази от кръчма „Зелената котка“.

Бранимир Събев

И великите магове обичат и обичат да мразят, падат си по хапването и падат под масата, а приключенията за тях са ежедневие и спасяването на светове – дребна работа. Но нищо не се е случило, ако за него не се разказва в „Зелената котка“. И аз там бях, бира пих и се веселих; приказката веч се носи надалеч…

Елена Павлова

Стилът на Майналовски не може да бъде сбъркан. Изпъква сред останалите като подала се от рохката пръст ръка насред смълчано гробище, готова да поведе читателя към необикновени преживявания.

Алекс Цонков – Lostov


Снимка на Сибин Майналовски

Сибин Майналовски е роден в Стара Загора в годината, когато Стивън Кинг изгрява с романа си „Кери“. Дебютът му в сп. „Върколак“ – разказът „Недовършено летене“ – е в годината, когато е основан Google. Носител е на наградите „Българска книга на годината“ и „Български автор на годината“ от Националния клуб за фентъзи и хорър „Цитаделата“, както и на безброй други от знайни и незнайни конкурси.
Най-известна сред феновете му е поредицата му за мистериозната кръчма „Зелената котка“, която съществува едновременно във всички епохи и светове и в която редовно на по чашка се събират великите магьосници Тери Сторн, Били Зеленчука и Джонатан Деветте Пръста, познати като Алкохолната Троица. Цикълът за „Зелената котка“ е вдъхновил редица творби на български писатели (сред които и откровени плагиати). Сега, осем години след издаването на последния сборник за любимата кръчма, на бял свят се появява чисто нова подборка от запленяващите истории, сглобени под формата на т.нар. „мозаечен роман“, които ще ви накарат да се смеете и да плачете, да тръпнете от страх и да въздъхвате с облекчение… и да си налеете още едно, преди да почнете следващата глава.

Презирам графоманите – Златко Ангелов

Корица на книгата с литературни есета Презирам графоманите от Златко Ангелов

Откъс

 

За книгата

 

Тази книга е много лична. Тя е за моите приятели писателки и писатели. На тях се изповядвам и очаквам да ми се доверят. С всички, чиито имена и книги са споменати тук, сме приятели. Защо съм избрал точно тях? Първо, защото с нещо са ме предизвикали да им се възхитя. И второ, защото литературата, която са създали, има стойност по-висока от злободневната или от тяхната лична оценка.
Тази книга е продължение на литературните есета, поместени в „Литература на края на света“ (Лексикон, 2017). Оттогава минаха три години, излязоха нови книги, сдобих се с нови приятелства. „Краят на света“ обаче остана там, където беше. В провинцията, която се самовеличае. В локалното, което се самоотрича. В местното, което се самоизяжда. В посредственото, което се самонаграждава. В мъжкарското, което се самонадува.
И все пак… Езикът, който ни обединява, не емигрира. Чрез неговите носители светът протяга ръка, строи мост за връзка. За спасение. В езика сме заедно – помежду си и със света. Когато спонтанно съставих съдържанието на тази книга, осъзнах с изненада, че в него без предварителен замисъл съм заложил идеята за връзката на българската проза със света. Чрез авторите, всички без един живели по света.


Златко Ангелов - писателЗлатко Ангелов (р. 1946, Варна) е лекар и магистър по медицинска социология. Преподава в Медицинската академия, работи като преводач, журналист и писател на медицински текстове. Напуска България през 1992 г. Живее в Канада в продължение на 7 години, прекарва 14 години в Айова, САЩ и 1 година в Сан Себастиян, понастоящем живее със съпругата си в Саутхамптън, Англия. Автор е на мемоарната книга Communism and the Remorse of an Innocent Victimizer (College Station – Texas A&M University Press, 2002), българско издание: „Комунизмът и угризенията на един по неволя виновник“ (Ангобой, С., 2002), както и на сборника с новели „Еротични спомени“ (Сиела, С., 2012), сборника с разкази „Любов на Boogie Street“ (Скалино, С., 2013) и есеистичната книга „Неизбежна проза“ (дигитално издание: Екстаз, Берлин, 2014). Петте есета, отпечатани в „Съвременник“ между 2007 и 2014, съставят корпуса на книгата „Моята Америка“ (Ерго, 2015). През 2017 издателство „Лексикон.бг“ публикува сборника с литературни есета „Литература на края на света“. След приключване на професионалната си кариера (септември 2013), през която е бил преподавател по анатомия, лекар, журналист и социолог, е изцяло отдаден на писателските си проекти. От 2011 до 2018 работи върху ръкописа на роман за живота на семейство през времето от 60-те години на миналия век до 20-те години на 21 век: „Хотелът на спомените“ излиза през 2020 (Знаци, 2020). От 2018 Златко води рубриката „Прочетено за вас“ в сайта за човешки права Маргиналия.бг, където публикува месечни отзиви за книги и автори.

Обувките на Масарик. Щастливата епоха – Владимир Мацура

Откъс

 

За книгата

 

Този том обединява книгите на Владимир Мацура „Обувките на Масарик и други семи(о)фейлетони“ (1993) и „Щастливата епоха. Символи, емблеми и митове 1948–1989“ (1992).
Сборникът „Обувките на Масарик и други семи(о)фейлетони“ предлага интригуващ поглед към чешката действителност от деветдесетте години на XX в. и връзките ѝ с културната традиция. В центъра на вниманието са националните символи, възрожденските и съвременните мистификации, но също и паметници с причудлива история или явления от масовата култура.
Семиотичните есета в „Щастливата епоха. Символи, емблеми и митове 1948–1989“ подлагат на задълбочен демитологизиращ анализ редица аспекти от културата на социалистическа Чехословакия, като същевременно подсказват, че зад присъщите за нея клишета и манипулативни знакови операции се крият механизми, които надхвърлят не само географските граници, но и рамките на конкретната политическа доктрина.

Изданието е подкрепено от Министерството на културата на Чешката република


Владимир Мацура - чешки литератор и критикВладимир Мацура (р. Острава, 1945–1999) е писател, литературен теоретик и историк, директор на Института за чешка литература в периода  Досега в превод на български е издаден том, включващ романа му „Гражданинът Монте Кристо“ и сборника с разкази „Игри различни“ (прев. Анжелина Пенчева, Панорама, С., 2000), както и романовата тетралогия „Грядущият“ (прев. Маргарита Симеонова, Стигмати/Бохемия клуб, С., 2010).1993–1999 г. Щастливо съчетавайки задълбочеността на учения с дръзкото въображение и финия усет към мистифициращите игри на свободния творец, той е автор на новаторски научни изследвания за ключови явления и процеси в чешката литература и култура от XIX–XX в., но също така на проза, есеистика и поетични преводи от естонски език.

Игри на реалност – Ирина Папазова

Откъс

 

За книгата

 

„Една неполитизирана и магическа книга за комунизма и посткомунизма през погледа на главната героиня, минаваща през житейските етапи на дете и тийнейджърка. Впечатления, случки, усещания, размисли се преплитат с философски теми като истина, свобода, мълчание. Куклата Барби, водата, хлорът са част от символите и циклите на едно откъсване от миналото. Порастването се е превърнало в приказка за вълнуващо пътуване и прекосяване на личната Берлинска стена. И като възможност за ново начало.“

Стефан Командарев

Нова българска проза – Ерго

Момиче от София пътува към Европа. В началото на деветдесетте, в зората на промените.

Часовете в автобуса разлистват страница по страница детството и юношеството му: любима кукла, топло море, студена майка, отсъстващ баща, първа целувка, голяма любов… Колко може да е преживял един човек на двадесет? И до колко разнопосочни размисли води всяка житейска случка?

Кои са скритите мотиви, които обуславят постъпките ни? Можем ли да им устоим?

Какво отказва да си спомни паметта?

Как ни белязва времето, в което живеем?

Въвлечена във въртележката на собственото си съзряване и в тази на променящата се действителност, героинята се старае да овладее игрите на реалност.

Градът на статуите – Анна Гюрова

Градът на статуите – Анна Гюрова

Откъс

 

За книгата

 

„Градът на статуите“ започва леко – с приказки и легенди, неусетно нагазва сред непокорните течения на заплетени мистерии и екзотични приключения, и докато се усетите, се озовавате в самото сърце на книгата – в дебрите на въздългите драматични и малко страшнички истории. Доминират жанровете магически реализъм и фентъзи, любимото средство за разказване на автора. Повечето герои се отличават с чудати характери и въображение, изпитват неудържимо привличане към необикновеното и така се озовават в какви ли не ситуации. Други, по-земни типажи, но орисани от външни или свръхестествени сили да страдат, са принудени да излязат от рамката на конвенционалното, за да се противопоставят на надвисналото над главите им проклятие. Темите са интересни и замислящи – многоцветни като живота, а гмурналият се в дълбоките води читател ще открие, ще разпознае себе си в търсещите пътя си персонажи.


Бе минало полунощ и градският часовник току-що бе замлъкнал след дванадесетия си удар, когато момичето усети непреодолимо притегляне, идващо от посока на морето. Стана и без да наметне връхна дреха върху мръсната и изпомачкана тъмновиолетова рокля, с която си бе легнала, излезе извън лагера. Босите ѝ стъпала не чувстваха студената пролетна влага. Разумът ѝ бе изпаднал в хипнотична летаргия и тялото ѝ безапелационно се подчиняваше на чуждата воля.

Алберт бе събуден от тревожния рев на тигрите. Нещо сериозно ги бе обезпокоило. Огледа се сънено и изведнъж мозъкът му регистрира липсата на Вероника. Скочи на крака и изтича да вземе картонените кутии.

Дано не ми се случи точно сега, дано…

* * *

Виждаш ли онази къща на хълма? С хубавия път до нея, по който човешки крак не е стъпвал от десетилетия. С добре поддържаната градина, пълна с пищно цъфтящи розови храсти. С яркозелените пейки под ароматните арки, които винаги изглеждат прясно боядисани, но не са приютявали жива душа от години. С чистото – сякаш току-що пометено – стълбище към входната врата. С полуотворените прозорци, по чиито стъкла няма да забележиш дори единствено мръсно петно или драскотина – да не говорим за пукнатина. С широките саксии на первазите, преливащи от свежите, подобни на фунийки чашки на кадифеночервени и тъмносини петунии. С ефирните бели пердета, зад които ти се струва, че се мярка сянката на неясен силует…


Анна ГюроваАнна Гюрова е родена през 1978 г. в София. Завършва СУ „Св. Климент Охридски“ и защитава докторантура по специалността физикохимия. Понастоящем работи като главен асистент и учен-изследовател. Личност с многостранни интереси, страстен читател и автор на книгата „Градът на скелетите“ (2017), както и участник в сборници като „451 градуса по Бредбъри“ (2015), „По крилете на гарвана“ (2016), „Детство“ (2016), „Вой“ (2017), „Зовът на Лъвкрафт“ (2018), „Лабиринт на любовта“ (2018), „Под знака на Фортуна“ (2018), „Ужас“ (2021) и др. Членува в два писателски клуба – „Фортуна“ и „Lazarus”. Нейни разкази са награждавани на редица литературни конкурси, шест от отличените истории намират място на страниците на „Градът на статуите“. Майка е на едно момче и едно сиво коте.