Излаз на Адриатика – Илдико Ловаш

Ловаш израства през годините на развития социализъм, а съзнателния си живот живее след т. нар. смяна на системата, в размирния период, силно повлиян от опустошителните югославски войни. Това в немалка степен определя и мултикултурното ѝ съзнание на гражданин на света, от една страна, ограничаван от тесногръдието на югославските комунистически управници, от друга страна, заобикалян от многопластови вековни културни традиции и влияния: на унгарската, италианската, сръбската културно-политическа общност и самосъзнание, на средиземноморските, адриатическите, далматинските традиции, на католическата, православната и мюсюлманската религия и т. н.

Самата Ловаш е твърдо против определението „мулти-“, понеже по отношение на културата – ако такава изобщо съществува – всякакви представки от типа мулти- или моно- са излишни. (…) културният човек, бидейки творец или любознателен, е мултикултурно същество по дефиниция. Културата, ако наистина е такава, никога не е монокултура. Монокултурата е по частта на агрономите, не на творците.

Долината на Феята – Ендре Кукорели

Писането като откровеност срещу самия себе си – има в тази игра нещо много опасно, но в същото време и вълнуващо, като адреналинов шок. И когато човек е безпощадно откровен, изрича за себе си неща, от които и той самият се страхува, това е, което доставя огромно удоволствие. Пиша, защото искам да се чувствам добре. А се чувствам добре, когато има поне едно място в живота ми – например писането, – където не трябва да говоря със заобикалки, да лъжа, а да бъда „откровен спрямо самия себе си“. Всеки интелектуалец трябва да пише поне дневник, където да говори с груба откровеност за себе си и за отношението си към битието. Ако съумее да го направи, ще усети вкуса на писането. Едновременно с това ще усети вкуса и на четенето, на възприемането на текста, защото тогава по друг начин ще чете – вниманието му няма да е съсредоточено върху това „какво е искал да каже авторът“ или върху умелите му похвати, а ще забележи кой е човекът, който му говори, каква е степента му на откровеност, доколко го е уважил чрез това, че поне за момент е престанал да лъже.

Ендре Кукорели

Сивия гълъб – Шандор Тар

„Сивия гълъб“ е единственият роман и последната творба на Шандор Тар. Психологически екшън с привкус на криминале, или екзистенциален хорър с елементи на любовна история, a защо не пародия на роман ноар – книгата търпи всякакви жанрови определения. Напрегнат, увлекателен стилово, романът ни повежда към тресавищата на греха, престъпленията и порока, обсебили за дни привидно безгрижния провинциален живот в неголям град. Съдбите на героите се преплитат фатално около разгадаването на загадката на смъртоносна зараза, подобна по симптоми на средновековната чума. Дали човечеството е изправено пред нов бич божи, има ли изход и дали си струва да живеем заради едното изкупление – това са злободневните теми, които Шандор Тар разисква в „Сивия гълъб“.

Хепиенд – Даниела Фишерова

Хепиендът е най-отявлената форма за манипулиране на действителността, която изкуството си позволява. Никъде другаде актуалният за дадена епоха вкус – бил той емоционален или морален – не е толкова точно фокусиран. Чрез хепиенда епохата сочи сама на себе си как нещата би трябвало да изглеждат. Тя знае, че в действителност това е невъзможно, знае, че хепиендът е фикция. В широкия коридор на приблизителното епохата търси решения на ситуацията, които противоречат на нейния опит, присмиват се на статистиката, отричат истината, включително широката зона на правдоподобното… и всичко това – за да утвърди един съвсем неправдоподобен вариант, избран от сънищата ѝ наяве.

Даниела Фишерова

Белият цар – Дьорд Драгоман

Романът „Белият цар“ разказва за най-тежките години от живота на едно тринайсетгодишно момче, след като баща му е интерниран в трудов лагер заради подписването на протестна декларация. В поредицата от споделени изповеди с един и същи главен герой се очертава един абсурден свят, а времето и мястото на действието е румънска Трансилвания от 80-те години на ХХ век, по-точно краят на управлението на диктатора Чаушеску. Психологическият реализъм на романа въздейства шокиращо. За главния герой единствената действителност са мизерията, потисничеството и жестокостта – такъв е животът. Той прави същото и с него се случва същото, което и с всяко момче по света: учи, играе футбол, има хоби, колекционира, открива съществуването на момичетата, с приятелите си организира банда, бие се, измисля и извършва ученически лудории. Само че в неговия свят всичко това не е повод за радост. Тъкмо обратното – светът на възрастните се отнася към момчето с рутинна, закостеняла безмилостност: възпитанието на героя е хроника на обиди, рани – духовни и физически, морално осакатяване. Още по-ужасно е, че сякаш всички, включително и главният герой, смятат това за естествено. Действието преминава без никакви задръжки от уюта на нормалния юношески свят в неразбираема и ужасяваща ненормалност, в апокалипсис от кръв и насилие. Властта безшумно, но неумолимо присъства навсякъде.

Пътуване около моя череп – Фридеш Каринти

През март 1936 г., в един от своите както обикновено забързани и динамични делници, писателят седи в любимото си кафене „Централ“, опитва се да пише и изведнъж отчетливо долавя как в главата му затрополяват влакове. Мисли, че халюцинира, но симптомите се повтарят, към тях се добавят нови. Не след дълго лекарите констатират наличието на мозъчен тумор.

В онази епоха мозъчният тумор още се е смятал за почти неизлечимо заболяване, процентът на успешните операции е много по-нисък, отколкото в наши дни. А по света се срещат малцина опитни хирурзи, извършващи успешни мозъчни интервенции.

Туморът в мозъка на Каринти бива отстранен в Стокхолм от един прочут тогава неврохирург, шведския професор Оливекрона. За историята на болестта, за предшестващите операцията събития, за самата операция и резултата от нея Каринти написва романа си „Пътуване около моя череп“, който несъмнено се нарежда сред най-значимите му и непреходни творби.

Ксанаду – Янош Хаи

Според легендата венецианският търговец безумно се влюбил в една красива девойка от крайморското градче Пиран, която с нетърпение чакала корабът на любимия ѝ най-сетне да хвърли котва в пристанището. Венецианецът, нехаещ за градските сплетни, издигнал палат с гледка към морето, а отпред сложил надпис: Lassa pur dir – Нека да говорят.

Из „Пътеводител на Словения“

Във Ксанаду по заповед на Къбла хан
бил вдигнат на насладите разкошен храм и там
свещените води на Алфа бягали
през пещери безмерни; после лягали
   в безслънчев океан.

   А храма на насладите се отразявал
   върху вълните, сякаш волно плавал.
   Над извора и пещерите, смесен, ритъма долитал.
   Невероятно хрумване и постижение:
сред ледни пещери, сам в слънце потопен,
палат за наслаждения.

Из „Къбла хан“ от Самюел Т. Колридж –
пр. Н. Стефанова

Марио Звездоберец – Ото Киш

Стиховете на „Марио Звездоберец“ звучат по детски наивно и мъдро. С гласa на едно момиченце от забавачницата. През очите ѝ виждаме света, нейното семейство, другарството ѝ с Марио, съседското момченце. По начин неподправен, прям и симпатичен. Поетът Ото Киш вгражда изказаните понякога на един дъх мисли в свободни, живи стихове, вплита ги в нишката на една семейна история. А с живописните си рисунки художничката Богларка Пауловкин вдъхва живот на детските думи.

Книгата би се понравила не само на деца в предучилищна възраст, но и на техните съхранили детския живец родители. Награда за най-добра детска книга на 2002 г. в Унгария.

Опиум – Геза Чат

Бележка: Книгата има второ, допълнено и преработено издание от 2019 г.

В разказите на Геза Чат, белязани от стилистиката на натурализма и пропити от ярките багри на символизма, оживява свят на ненависти и тайни страсти, на чудовищни злодейства. В творчеството му се преплитат мистичните детски изживявания и визии, сексуалността и бруталността на човека, загадките на човешката душа и смъртоносните ѝ проявления.

Очевидни са приликите между Чат и американеца Едгар Алън По: нелека съдба, преждевременна смърт, повлияване от алкохол и опиати, сходен художествен изказ, брилянтно построение на структурата на разказа. Донякъде общата им съдба повлиява и върху тематиката и стиловите похвати на тяхното творчество, в което се третират вечните теми за живота и смъртта, за любовта и омразата.

Покоят – Атила Бартиш

Майка и син живеят заедно в един апартамент в столичния град. Навремето тя е била актриса, възхвалявана и боготворена от почитателите си, презирана и хулена от завистниците. Темпераментна и чувствена жена, която винаги е смятала, че при нужда човек може да си прости почти всичко. Не е излизала от дома си вече петнайсет години. Тръпне в страх, трупа едно след друго писмата от дъщеря си, избягала преди време в чужбина, и бдително следи всяка крачка на своя син, който е писател. И все по-очевидно става, че навярно той никога няма да се освободи от пъкления капан на страстта и омразата. Дори когато след поредица от мимолетни, невзрачни любовни авантюри един ден среща на Моста на свободата Естер Фехер.