Цигулките от улица „Нерудова“ – Доменико Лиото

„Цигулките от улица „Нерудова“ от Доменико Лиото

„Цигулките от улица „Нерудова“ разказва за превратностите в живота на няколко младежи, които в преследване на житейските си амбиции се сблъскват с общовалидните проблеми на приятелството, любовта, дълга. Съпричастни в света на изкуството, героите се водят от всекидневните си страсти: те са музиканти, актьори, художници, хора, изпълнени с впечатления, ангажирани с увлекателен, но тежък труд, често изразявайки се с възвишени и надменни слова досущ като на сцената на живота.

Интересите им са тези, върху които всяка генерация размишлява с илюзията да извлече правилните отговори за себе си: смисълът на съществуването, значимостта на изкуството, налагането на рамки, нарушаването на общоприетите норми, измеренията на времето и на всевечното от екзистенциална и философска гледна точка.

Очарование на романа на Лиото придава и мястото на действието: космополитната Прага – средище на граждански и културни инициативи, – сякаш замряла между спомена и магията, една притегляща и уникална сцена. Осемте главни герои са пресъздадени в своето всекидневие, изобразени като персонажни маски, в чиито роли – съблюдавайки правилата за композиране на модерна творба – всеки читател може сам да проектира себе си, разменяйки се с тях, за да се увери, че алтернатива има.

Това приятелство ли е? Виктор месеци наред беше изследвал душата на Евелина милиметър по милиметър, както се завърта копчето на старо радио, за да намериш далечна станция. На предния капак на голямата дървена кутия, побрала в себе си механизма на дядовото му радио, имаше оцветена в зелено лампичка, излъчваща светлина, два цветни лъча, които се раздалечаваха и събираха според честотите на радиосигнала. От малък той винаги си играеше на него, за да намира и да се вслушва в загадъчните гласове, потапяйки се в звученето на непознатите езици на далечни народи. Усещане, което беше различно от говоренето и зрителния контакт. Нерядко улавяше само звуци и шумове, а трепкащата светлина на зелената лампичка бе несигурна като полета на муха, после изведнъж се чуваше ясен глас, който говореше своя език, лампичката се обагряше цялата и спираше да премигва. И Виктор бе настроил себе си така, според вълните от настроенията на Евелина, вземайки дейно участие в тях, готов да се радва и въодушевява, дори да помръква, но винаги в унисон с изблиците ѝ, без никога да се замисли за друга реакция, освен да е съпричастен с най-съкровеното в душата ѝ. Отново изпита усещанията, които беше преживявал като малък, когато си играеше да намира станции по радиото, но това сега не беше само игра на светлини и звуци, сега до себе си имаше жена, оголваща душата му чрез пълното доверие, което той с непринуденост ѝ поднесе.

Човекът, който живееше в сънищата – Радослав Петкович

В тази необикновена книга, притежаваща тематичната цялост и структура на роман, сръбският писател Радослав Петкович поема по житейските пътища на човешката история от първите християнски апостоли, през лишения от вяра и красота делник на съвременника, за да се върне отново към мъдреците от Изтока в търсене на границите между сън и реалност, фантастика и действителност, прозрение и самозаблуди. Повествованието черпи сила от непрекъснатия поток на времето, увличайки читателя към неизвестни светове, в които странните събития имат своя реална мотивация, а реалните случки добиват причудливи измерения.

С вещина и искряща ирония Петкович изследва граничните състояния на човешкото битие и дух, когато в силата или безсилието си трябва да кажем на съдбата „да“ или „не“, докато неспирният ход на времето и историята проектира драматизма си върху всеки от нас, ставайки мерило за крехкостта или твърдостта на вярата ни, за смелостта или малодушието на решенията ни.

С подкрепата на литературна мрежа ТРАДУКИ

Самосъзнаваща душа – Арсений Тарковски

„Самосъзнаваща душа“ от Арсений Тарковски

Из „Авторски предговор“:

Аз писах тези стихове по различно време, усещайки различните повеи, с които беше богато или бедно датиращото ги десетилетие и половина. Получи се така, че моят свят не съвпадаше напълно със света на големите събития. Но всички повеи, които проникваха в моя свят, присъстват в стиховете ми и чрез тях тези стихове живеят.

Откъм 1928 година неколцина млади поети, без грижа за отпечатването на своите стихове, издигнаха почти от никого незабелязано знаме. На него пишеше: „Поетическа истина“. Трябва да кажем, че по това време вече се беше формирала литературна школа, не след дълго превърнала се в литературен диктатор. Ние знаехме, че към света във всичките му форми тази школа е безразлична. На нея ѝ беше скъпа теорията за устройството на света. В тази отвлеченост ние, застаналите под новото знаме, видяхме нещо, което другояче, освен лъжа, не можехме да наречем, чувствайки своята връзка с битието, колкото и различно да изглеждаше то на всеки от нас. Нашата поезия не трябва да бъде преднамерена, казахме ние. И в тази естественост открихме истината. Така, скрито, всеки от нас започна да диша свободно и камък по камък да гради дом на реализма, в който би могло не само, мятайки се от стена до стена, да се предлагат програми за преустройство на света, но и да се живее. Какво е реализъм? – се запитахме ние – и не можахме да постигнем съгласие помежду си. Тогава предложихме обща хипотеза: това е творческа система, при която авторът е правдив насаме със себе си.

Нашите стихове нямаха нищо общо помежду си, защото, пристъпвайки към истината от различни страни, я видяхме от различни ъгли. Нашите норми, като че ли морални, бяха и норми естетически. Понякога прекалявахме и парадирахме с противопоставянето си нa задължителното, но пеехме – по думите на Гьоте -както птицата пее. Тревожеха ни мисли, с каквито е богата младостта – и те присъстват в стиховете ни от онези години. Революцията не подмина тези стихове; любовта докосваше и нас, и нашите стихове, ревността също не криехме.[…]

Пиша това, за да бъда разбран напълно не като стихотворец, което не си струва усилията, а като знак, поставен от времето на този път, по който то вървеше. Гласът ми звучи правдиво, защото времето не само търкаляше своите чугунени топузи, но и слушаше само себе си: а то имаше глас, подобен на единния глас на симфоничния оркестър. Той беше абсолютно множествен и всичко, което беше, беше: аз не можех да се родя извън него и предчувствайки бъдещето понякога с година, понякога с ден, все пак, волю-неволю, растях в неговите длани.

Три плюс 1 – Петер Зилахи

Зилахи прави признанието на едно поколение.

Таймс литерари съплемент

 

Петер Зилахи, пътешественик, авантюрист, инициатор на много представления и провокации, много прилича на Жан Артюр Рембо по време на Парижката комуна. Въпреки че нямам представа за външността на Жан Артюр, нещо ми подсказва, че е изглеждал като Петер Зилахи.

Юрий Андрухович

 

Увлекателна смесица от Централноевропейски дух, Монти Пайтън и Тристрам Шенди.

Иконъмист

 

Историята на жена ми – Милан Фющ

С непокорността и страстта на вглъбяването, с които „Историята на жена ми“ (1942) на Фющ обръща гръб не само на научните и политическите истерии, а и на целия грубо непристоен свят, без да забравя или да се отказва нито за миг от обективността, занимавайки се изключително с вътрешните трепети на външния свят, с познатите на всички ни сложнотии, интериори и абстракции на душата – то се оказва едва ли не самотно в европейската литература произведение. Има един-единствен по-ранен паралел, романът в писма на Шодерло дьо Лакло „Опасни връзки“. И само темата им да беше еднаква. Употребата на езика е аналогична. Държат не само на изразителността на езиковото несъвършенство. Държат на грешките в езика. Фющ и Лакло ясно разграничават нещата, за които човек има свободен избор, от нещата, за които няма. Смятат животинския нагон не за лично качество, а за енергиен източник на сетивната и емоционалната дейност. От която човек не може свободно да се откаже, нито да я имитира безнаказано. Без да се вземе предвид тази тънка разлика, без това малко откритие не може да бъде проумяна не само собствената малка история на отделния човек, но и голямата му история.

Живоговорене – Ищван Кемен

„Живоговорене“ от Ищван Кемен

Поетичен калейдоскоп на живите и мъртвите, една стихотворна равносметка за това, което сме, и за другото, което ще станем.

„Дълго гледах на вас
като на стадо маймуни,
които все се боричкат
около някакъв огън, който
изобщо не е бил запален от тях и бездруго
накрая ще угасне от само себе си.
Ала огънят бе стъпкан,
а пламъците – потушени, за да
се изразя по-поетично,
и се оказа, че човешкият живот е безценен…
Кажи ми: нима не изпаднахте
в другата крайност?
Нима е случайно, че вечният живот
е напоследък целта ви?“

Баща на мъртвите – Балаж Дьоре

Писателят извиква в паметта си личността и житейската история на бащата, придавайки им ново тълкувание; извършва преоценка на познанията и пластовете от спомени, които от синовна позиция му позволяват да надникне в миналото, и които в светлината на тайните дневници на бащата търпят значителна промяна. Книгата е история на това двойнствено разследване: вътрешните случвания в намерените пост мортем дневници драматично пренаписват спомените на наративния Аз. Интровертната фигура на бащата, противоречивата му личност са изобразени пластично под „острите прожектори на съчувствието“– давайки свидетелство за една епоха, за която и до днес не знаем достатъчно. Балаж Дьоре вае спомен за бащата с безмилостна прецизност и сдържана емоционалност, без да звучи дидактично или натрапчиво сантиментално. Умеят го само значимите писатели.

С подкрепата на Фондация „Унгарска книга“ и Фондация „Унгарска преводаческа къща“

Дамга за обич – Хуба Филипова

С „Дамга за обич“ авторката ни връща в турското робство, като ни припомня отдавна забравеното и потънало в историята време, изпълнено с насилие и жестокост, но книгата не е историческо четиво, не е и художествена литература. Тя е нещо повече. Написана е по богат документален материал и героите в нея не са измислени, не са художествени образи, а действителни хора, живели, дали своя принос за освобождението, създали поколения. Авторката е потомка на българския род – Стоеви от село Ябълково, Хасковско. В продължение на години Хуба Филипова е събирала данни за своя род, за своите предци, за да създаде тази книга, актуална и съвременна, защото днес е важно да си отговорим на въпросите кои сме, от къде идваме и защо живеем.

Излаз на Адриатика – Илдико Ловаш

Ловаш израства през годините на развития социализъм, а съзнателния си живот живее след т. нар. смяна на системата, в размирния период, силно повлиян от опустошителните югославски войни. Това в немалка степен определя и мултикултурното ѝ съзнание на гражданин на света, от една страна, ограничаван от тесногръдието на югославските комунистически управници, от друга страна, заобикалян от многопластови вековни културни традиции и влияния: на унгарската, италианската, сръбската културно-политическа общност и самосъзнание, на средиземноморските, адриатическите, далматинските традиции, на католическата, православната и мюсюлманската религия и т. н.

Самата Ловаш е твърдо против определението „мулти-“, понеже по отношение на културата – ако такава изобщо съществува – всякакви представки от типа мулти- или моно- са излишни. (…) културният човек, бидейки творец или любознателен, е мултикултурно същество по дефиниция. Културата, ако наистина е такава, никога не е монокултура. Монокултурата е по частта на агрономите, не на творците.

Долината на Феята – Ендре Кукорели

Писането като откровеност срещу самия себе си – има в тази игра нещо много опасно, но в същото време и вълнуващо, като адреналинов шок. И когато човек е безпощадно откровен, изрича за себе си неща, от които и той самият се страхува, това е, което доставя огромно удоволствие. Пиша, защото искам да се чувствам добре. А се чувствам добре, когато има поне едно място в живота ми – например писането, – където не трябва да говоря със заобикалки, да лъжа, а да бъда „откровен спрямо самия себе си“. Всеки интелектуалец трябва да пише поне дневник, където да говори с груба откровеност за себе си и за отношението си към битието. Ако съумее да го направи, ще усети вкуса на писането. Едновременно с това ще усети вкуса и на четенето, на възприемането на текста, защото тогава по друг начин ще чете – вниманието му няма да е съсредоточено върху това „какво е искал да каже авторът“ или върху умелите му похвати, а ще забележи кой е човекът, който му говори, каква е степента му на откровеност, доколко го е уважил чрез това, че поне за момент е престанал да лъже.

Ендре Кукорели