Някога бяхме богове – Мартин Петков

Описание

Първите ми впечатления от сборника „Някога бяхме богове“ бяха, че разказите са сдържани, непретенциозни и интригуващи по неочакван, някак позабравен начин. Когато стигнах до третия или четвъртия разказ, изпитах едновременно облекчение и задоволство: нямаше я предвзетостта на постмодернизма, но я нямаше и овехтялата естетика на осемдесетте.

В разказите на Мартин Петков се долавя леко старомоден привкус – но това, в най-лошия случай, е онзи привкус, който усещаме при съзерцаването на картина, която не е изгубила въздействието си и продължава да ни „говори“. Времевата и пространствената неопределеност (включващи „българското“) са отлично изградени – не се случва често подобни построения, които носят в себе си общочовешки послания, да не звучат наивно или претенциозно. Както ироничните нотки, така и фантастичните елементи – рядко използвани в по-новата българска литература – са повече от добро допълнение, а усещането за „поп“ или „пълп“ литература е по-слабо от това за оригиналност.

За разказваческото изкуство на автора ще спомена единствено, че в тези истории усещаме не само посланията, а и загадката на литературата.

Николай Тодоров

Разказите на Мартин Петков са по-скоро в традициите на една хуманистична фантастична литература, която познаваме от творчеството на автори като братя Стругацки, Клифърд Саймък, Рей Бредбъри или пък Станислав Стратиев и Павел Вежинов. В тях важните въпроси са свързани с човешкото. С надеждите за това от него, което ще оцелее в бъдещето, или с опасенията за това, което ще бъде изгубено. Въпроси, вълнуващи винаги хората, независимо от времето и пространството, които обитават, са тези, които разказвачът извежда чрез своето повествование – за любовта, за словото, за паметта и какво оставяме за тези след нас. Прозата на Мартин Петков е и психологическа, и философска, за да бъде определяна само и изцяло като „фантастика”.

Авторът умее да разказва, притежава литературна култура, която личи в текстовете му. Притежава и един необходим усет за конструиране на разказа. Не се увлича, не „пълни” излишно там, където не е необходимо.

Със сигурност прозата на Мартин Петков ще допадне на много по-широк читателски кръг от този на любителите на фантастиката, ще бъде оценена в нейната по-широка литературна стойност.

Катя Атанасова, Портал за Култура

В началото се колебаех дали след някой много силен текст да продължа напред веднага, защото не исках да губя усещанията, които той е предизвикал. Хвърляйки се обаче в следващата фантастична история, те не бяха потиснати, а допълнени от нови и нови нюанси.

И четейки ред след ред, пред теб се разкриват болните истини на реалността, в която сега живеем, които всички знаем и някои осъзнаваме, но не правим нищо, за да ги променим… И злобата, и ограничеността, и егоизмът да си над другите, и прекалената амбициозност, и липсата на такава с пълна чаша в ръка всяка вечер, готова да помете спомените и заличи мечтите… Игличките сами започват да се забиват в сърцето ти, една след друга, влизат и излизат за части от секундата, а ти, ти дори нямаш желание да се отбраняваш, защото не виждаш смисъл, не виждаш как това ще се промени…

Кристиана Тошева, Фентъзи ЛАРП Център

„Някога бяхме богове“ не е точно сборник с фантастични разкази – някои от историите нямат ясна жанрова ориентираност, но си личи чудесната ерудиция и разностранни интереси, които са толкова рядко срещани сред младите писатели. Още първият разказ, “Времето и ние”, показва, че сборникът има и силен личен елемент, смело откриване си е с тая тъжна кратка история за погинали надежди.

Ако не бяха събрани зад една корица, нямаше да повярвате, че това са разкази, писани от един човек.

Мартин Петков може да пише фантастика, може да пише политическа сатира, може да дълбае из по-сериозни разкази с прецизни препратки към други произведения и автори, а може и да се забавлява с хумор.

Истината е, че в разказите му основно има кротка хуманност, личи липса на агресия и показност.

Христо Блажев, Книголандия